Ангел Джамбазки Ангел Джамбазки

Българският Великден в Македония


2017-11-23 17:16 | коментара

Коментар на Ангел Джамбазки, заместник-председател на ВМРО и български представител в Европейския парламент, за Лентата.ком

 

Днес обаче е времето, когато Светият синод е длъжен да бъде на висотата на историческата отговорност, която се очаква от него. С признаването на МПЦ-ОА и превръщането на Българската православна църква в църква-майка ще бъде направена още една огромна крачка към поправянето на историческата несправедливост, извършена над българската нация, историческа памет и традиции, особено след 1912 година, когато „православните“ братя се превърнаха в „съюзници-разбойници“.

 

Макар и още несвършила, тази година се очертава като най-успешната за българската национална кауза на Балканите от десетилетия насам. Многогодишните усилия на историци, етнографи, дипломати, политици и общественици започнаха да дават своите резултати.

 

Промяната започна да се усеща, когато в три последователни години резолюциите на Европейския парламент по годишните доклади на Европейската комисия за напредъка на държавите на Балканите започнаха да се „пълнят“ с призиви за защита на правата и законните интереси на българските общности в различните балкански държави. Както и за тяхното признаване.

 

Става дума за докладите за Македония и Албания. След десетилетия на терор и фалшификации на историческата истина за тези български общности и за техните права и законни интереси се заговори на възможно „най-високото“ ниво в Европа, а именно – в залата на Европейския парламент.

 

После дойдоха изборите в братска Македония, които най-сетне свалиха от власт близо десетгодишния откровено тираничен и откровено антибългарски режим на Груевски. Неговото управление беше „венецът“ на тази антибългарска истерия, легитимация и логично продължение на престъпната теза, наречена „македонизъм“.

 

Изобретен в Белград, формулиран политически в Москва, „македонизмът“ беше и е фалшива конструкция, която цели разделянето и разпокъсването на снагата на единната българска нация, формирането на квазидържавност във Вардарска Македония, която да позволява и да държи достъпа по оста Белград – Атина.

 

Това беше и задачата на Груевски. Да поддържа тази ос, да пропагандира с цената на огромни обществени разходи тази фалшива историческа конструкция. Отделно – неглижиране, непризнаване и подценяване на българската общност в Македония и безумната пропаганда, наречена „Проект Скопие 2020“, в който като „антички македонци“ бяха припознати Исус Христос, император Юстиниян, Теодор Рузвелт и прочее. Чийто връх беше откриването на някакъв полубрат на нашенските индо-българи, потомък на Газафар хан, мюсюлманин от Пакистан, който бе обявен за наследник на Александър Велики, ерго - претендент за император на Македония.

 

Последва тежкото падане от власт и опитът за преврат, организиран и воден от сръбски офицер от разузнаването, легендиран като дипломат.

 

Новото правителство в Скопие ясно осъзна, че единствената му възможност да оцелее и да получи международно признание е рязко да подобри отношенията с България. 

 

Беше подписан мечтаният договор за добросъседство. Това бе и превратната точка в македонското общество. Последваха и изявленията на министър-председателя, че исканата промяна в местните учебници по история, с която да отпаднат обидните, неуважителни и лъжливи тези, тип „български фашистички окупатор“, че те ще отпаднат, че не е проблем да си българин в Македония, че в следващото преброяване ще има и графа „българин“.

 

Преди дни един от тримата местни архиепископи, които са част от преговорния екип на МПЦ за решаване на спора със СПЦ – струмишкият митрополит Наум, поиска от Светия синод на Българската православна църква да признае МПЦ и по този начин да се превърне в църква-майка.

 

Това искане, дори само по себе си, е историческа стъпка. Историческа, защото МПЦ претендира да е наследник на Охридската архиепископия.

 

Няма да навлизам в дебрите на църковната проблематика с нейните особености и традиции, както и в историята на отделянето и формирането на поместни църкви, начините това да стане, схизмите, признаванията и прочее.

 

Защото този въпрос е много повече политически, отколкото църковен. МПЦ е учредена от свикан църковно-народен събор в някогашната „Социалистическа република Македония“ след Втората световна война през 1945 година, в условията на подновената сръбска окупация. С ясна политическа цел. А именно да формира и да „огради“ населението в границите на новата държава, като го отдели възможно най-много от неговите български корени, обичаи и традиции.

 

Още тогава възникват споровете със Сръбската православна църква, която гледа на това население и тази територия като „свои“.

 

Всъщност именно СПЦ държи в изолация и зависимост МПЦ. Всеки може да прочете повече за историята на Охридската архиепископия във фундаменталния труд на академик Иван Снегаров по темата, а историята на МПЦ е изследвана изключително полезно от д-р Горан Благоев в изследването му „Българската патриаршия и църковният проблем в Македония – срещи и разминавания след 1989 г.“, публикуван в списание „Македонски преглед“.

 

Там са описани и изследвани каноничните аспекти на темата. Но както вече споменах, въпросът за мен е много повече политически, отколкото религиозен. Не е тайна, че православието на Балканите винаги е било геополитическо оръжие. Няма и никакво съмнение, и никакъв спор. Църквата играе огромна, основна, базова роля в съхраняването на българското самосъзнание в черните времена на робството. Нещо повече – Българското възраждане, окончателното формиране на българската нация, е резултат от борбите за независима българска църква. Но тук говорим за българската църква и българските свещеници и епископи. Заслугата е тяхна. Обикновено в тежки битки с гърци и сърби, които под маската на „православното“ единство се опиват многократно да претопят и унищожат българския народ, а впоследствие и българската нация. 

 

Още от времето, когато гърците в рамките на Османската империя успяват да унищожат Охридската българска архиепископия, след това по време на църковните борби на българския народ за независима и национална църква, които завършват с Българския Великден, после по времето на Балканската и Междусъюзническата война, та чак до ден днешен.

 

Сърби и гърци говорят с лекота и патос за „православното братство“, но това никога не им попречи да ни забият нож в гърба при всеки удобен случай.

 

Православието им не ги спря да извършват чудовищни насилия, етнически прочиствания, геноцид над православното българско население в окупираните от тях български територии във Вардарска Македония, Беломорието и Западните български покрайнини.

 

Прочее, не рядко тези чудовищни престъпления са започвали с избиването, давенето, бесенето, убиването именно на българските православни свещеници и митрополити. Извършвани с настървение от православните сръбски „шайкачи“ и православните гръцки „андарти“ и „македономахи“.

 

Не са тайна и днешните недопустими връзки на част от висшия български клир по „православна“ линия с центрове на влияние, извън нашите граници, работещи срещу нашите интереси. Резултатът – масовото заливане на събори, манастири, църкви с гръцки икони, между които и такава, на която е изографисан Свети Димитър, който пробожда и убива с копие българския цар Калоян. Православно, а?

 

Затова нашият интерес е Св. Синод на БПЦ да предприеме всички необходими стъпки и действия, според устава и правилата си, и да отговори положително на направеното предложение. Трябва да го направи. Без да се съобразява със синодите в Белград, Цариград и Москва. От сега е ясно, че те ще са против. Ясно е и защо са против.

 

Много пъти в последните десетилетия Св. Синод на БПЦ е давал поводи за тревога и учудване в българското общество, било с поведението на своите членове, било с меко казано „странни“ решения.

 

Днес обаче е времето, когато Светият синод е длъжен да бъде на висотата на историческата отговорност, която се очаква от него. С признаването на МПЦ-ОА и превръщането на Българската православна църква в църква-майка, ще бъде направена още една огромна крачка към поправянето на историческите несправедливост, извършени над българската нация, историческа памет и традиции, особено след 1912 година, когато „православните“ братя се превърнаха в „съюзници-разбойници“.

 

Споменах Българският Великден, с който започва „горещата“ фаза на борбите за независима българска църква, довели в края на краищата до основаването на Българската екзархия и дали началото на Българското национално възраждане. Вторият български Великден в Македония е през 1941 година. Идва времето за трети.