Ангел Джамбазки Ангел Джамбазки

6 май. Ден на честта!


2015-05-06 10:22 | коментара

Днес е денят на храбростта и българската армия!

 

Денят на храбростта и българската армия, 6 май, започва да се отбелязва в България, веднага след създаването на Българската земска войска, която прераства в българска армия. С указ № 1 от първи януари 1880 г. княз Александър Батемберг учредява военния орден „За храброст“ - отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. А с указ № 5 от девети януари същата година се постановява честването на празника.

 

Церемонията обикновено включва отслужена от полковите свещеници панихида в гарнизоните, поздравления и тържествен обяд за кавалерите на ордена „За храброст“, ограничени военни паради, главно в София.

 

Дори по време на войните за национално освобождение на все още поробените български земи в Македония, Тракия и Добруджа и обединение на Отечеството в периода 1912-1918 г., макар и в бойни условия празникът се отбелязва. Той се чества всяка година с отслужване на панихида за загиналите и молебен за живите. Прави се преглед на войсковите части от върховния главнокомандващ на Българската армия и велик магистър на ордена „За храброст“. Тържеството завършва с военен парад.

 

Интересно и важно е да се отбележи, че до подписването на позорния за авторите си Ньойски диктат, Денят на бойната прослава се чества отделно на 27 ноември. Това е датата на епичната победа на Българската армия в боевете при Сливница, Драгоман, Три Уши и Гургулят в Сръбско-българската война от 1885 година. След тази битка, младата българска армия, командвана предимно от капитани и млади офицери, на практика обръща хода на войната, отхвърля от позициите им сръбските дивизии, и в победоносен марш, с развети знамена, овладява отново Пирот и настъпва на сръбска територия, където е спряна след дипломатическа совалка, извършена от високопоставен представител на Дунавската империя. Тази битка е символ на величава победа на българската армия и позорно поражение на сръбската такава.

 

Твърди се, че съглашенците нарочно избират тази дата, а именно 27-ми ноември, под натиска на сърбите, да бъде подписан Ньойския диктат, за да унижат българското достойнство и бойна слава.

 

Именно затова, през 20-те години този празник е преместен и обединен с отбелязването на Деня на храбростта на 6 май. От 1931 г. Денят на храбростта и победите е обявен за боен празник на войската. За първи път при честването на Гергьовския празник през 1937 г. тържеството започва от предната вечер със заря, дотогава тя е епизодично явление.

 

След деветосептемврийския преврат и установяването на комунистическа диктатура в България, през 1946 г. традицията в честването на празника на Българската армия е прекъсната. Първоначално е определена датата 9 септември, а след 1953 г. - 23 септември, която остава до демократичните промени у нас през 1989 г.

 

След 10-ти ноември първоначално за празник на войската е определен 23 август - денят на Шипченската епопея. Това е кулминацията на решителните боеве за отбраната на връх Шипка, по време на Освободителната руско-турска война. През 1993 г. 6 май отново заема безспорното си място на Ден на храбростта и празник на Българската армия.

 

Денят на храбростта и празник на българската армия започва с тържествен водосвет, на който отново се осветяват знамената – бойни светини на българската армия, неизменно водени от Самарското знаме. 

 

На днешния ден ние показваме своето уважение, почит и любов към българската войска. Нашето преклонение пред усилията, пред героизма, пред саможертвата, пред паметта на всички наши предци, воювали за охраната, за отбраната, за освобождението, за обединението на Отечеството. От основаването на българската държава на Балканите до наши дни.

 

На всички тези, които знаеха истинското значение на думата отечествен дълг. На всички тези, за които да браниш Отечеството беше висша ценност и висока чест. На всички тези, останали по бойните полета на Стара Загора, Шипка и Шейново, на Сливница, Драгоман, Гургулят и Три уши.

 

При Гечкенли, Селиолу, Ескиполс и Петра, при Лозенград, Люлебургаз и Бунар хисар, в зверски нощни сражения и удари на ход. При Чаталджа и при Булаир, където старците и нестроеваците от Македоно-одринското опълчение, командвани от синовете си, отхвърлят обратно в морето, с яростен удар на нож дебаркиращите турски орди, а българската полева артилерия влиза в безпрецедентен артилерийски дуел на пряко мерене с многократно превъзхождащата я турска палубна артилерия.

 

На тези, които при село Алами дере, днес село Полковник Серафимово, в сърцето на Родопите, удържаха, обърнаха в бяг и разгромиха многократно превъзхождащия ги по численост турски корпус. Там се бие 21-ви Средногорски пехотен полк, воден от полковник Серафимов. Когато до него достига заповед на командването да отстъпи, за да не бъде обграден и разгромен от превъзхождащия турски враг, полковник Серафимов отказва с думите „Аз не ще отстъпя селата, в които вчера бях посрещнат като освободител“. Става дума за Устово, Райково и Пашмакли, чието население е силно изплашено от сигурното клане, което ги очаква при новото завръщане на турските части. При връх Каваджик, днес Средногорец, турските орди, превъзхождащи по численост многократно средногорци, пет пъти атакуват позициите на полка и пет пъти са отхвърляни назад в свиреп ръкопашен бой. Днес на връх Средногорец има впечатляващ, но малко известен паметник на това сражение, известно като Родопската Шипка.

 

На тези които превзеха Одрин. На нож. След една от най-кратките заповеди сигурно в цялата военна история, издадена на 12-ти март 1913 г. от командващия втора българска армия, генерал Никола Иванов :“Тази нощ, в часа, когато луната изгрее, да се проведе смела атака срещу крепостта и да се превземе“.

 

И в 3:30, на 13-ти март, бойците от 10-ти Родопски пехотен полк и 23-ти Шипчески пехотен полк се хвърлят във вихрен удар на нож, срещу телените мрежи на турските позиции, на опорните фортове Айджиолу и Айвазбаба.

 

Атаката е яростта, неудържима, неописуема. Ударът отново е на нож. Милост няма. Телените мрежи са пометени, скъсани, съдрани, раздрани. С ръце. Живите бойци минават по труповете на мъртвите си другари и се хвърлят “с песни в свирепата сеч“, в окопа, очи в очи с вековния поробител.

 

Час на истина и час на разплата. 5 века заличени и отмъстени за няколко часа. Артилерийското отделение на майор Друмев изпреварва пехотата и разстрелва с право мерене турските огневи точки. Огневият вал и преградният огън на българската артилерия, без аналог в тогавашната военна история, изграден от по-малкия брат на Иван Вазов, генерал Георги Вазов, безмилостно взривява, ломи, кърти, смазва турската отбрана.

 

Турците бягат. Панически. Отбраната рухва.

 

Подофицер Михо Георгиев от 29-ти Ямболски пехотен полк забива трибагреника над Султан селим джамия. Командващият Одринската крепост Шукри паша, командвал потушаването на Илинденско-Преображенско-Кръстовденското въстание в Тракия, се предава на командира на гвардейския пехотен полк, полковник Генко Мархолев, с целия си щаб.

 

Одрин пада. Светът е смаян. Одрин е непревзимаема крепост.

 

На тези, които превзеха Силистра, Тутракан, Кубадин. На конниците на генерал-майор Колев, командир на Първа конна дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война при Куртбунар, Кочмар, Карапелит, Добрич, Мустафа ачи - Азаплар, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски.

 

Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав. На 2 август 1915 г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор. Паметни са останали думите му на 4 септември 1916 г. пред строената българска конница, когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската:

 

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним, както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

 

На тези, които се биха при Дойран, при кота 1050, при Червената стена, при Добро поле.

 

Днес българска войска е в тежко положение. След 45 години антинационален комунизъм, подкопал самите основи на българската нация и повече от 20 години анархия и нихилизъм армията ни далеч не е това, което трябва да е.

 

Но това далеч не значи, че в нея днес не служат достойни български бойци, сержанти, офицери и командири. Хора на честта. Хора на дълга. Достойни български войни. Просто армията е огледало на държавата. Силна държава означава силна армия. И обратното. Както е известно, който не храни своята армия, ще храни чужда. Светът вече не е този от 1945. Дори не е този от 1989 година.

 

Мирът не е даденост, вече не се подразбира от само себе си. Пред България има тежки предизвикателствата, свързани и с националната ни сигурност, и с териториалната ни цялост. Ролята на българската армия е такава, каквато винаги е била. Да пази териториалната цялост на Отечеството.

 

Честит ден на храбростта и българската армия на всички свързани с отбраната, на български бойци, матроси, сержанти, офицери и командири от българската армия.

 

България над всичко! Да живее България!