Дотук с малоумието на чиновника. Сега за националното предателство. Два от предположените „етноса”, именно „македонски” и „българомохамедански” прехвърлят границите на безотговорността, неграмотността и малоумието на авторите на „анкетните карти”. Тук сервилният стремеж на ултралибералния чиновник да представи българската нация като пъстър етнически „букет” или по-точно сбирщина от африканци, „американци/индианци”, китайци, виетнамци, конгоанци, марсианци, „херцеговци” е прерастнал в чисто национално предателство.

Повторението е нарочно. Предположението, че българо-мохамеданите са отделен „етнос” за пореден път разделя българската нация и то по религиозен признак. В края на краищата ислямът е религия, не е белег за етническа принадлежност. Особено на фона на историческата грешка, направена от Тито в някогашната СФРЮ, който „призна” наличието на „мюсюлманска” нация на територията на Босна, за да спре споровете между сърби и хървати за произхода на босненските мюсюлмани. Грешка, която беше платена с цената на стотици хиляди човешки животи и едно почти сто километрово гробище покрай пътищата от Бихач до Сараево. Да не говорим за материалните щети и безкрайните колони бежанци, белязали историята на Балканите в началото на 90-те. Българите-мохамедани са наши братя-българи. Братя-българи, чиито предци са избрали исляма пред ятагана. Братя българи, които днес изповядват исляма. Както има българи, които изповядват будизма или дори юдаизма, примерно. Или като българите атеисти. Значи, трябва да има и „будистки” или „атеистки” етнос примерно… гротескно и чудовищно повторение на Коминтерновските социално-инженерни опити българската нация да бъде „разпадната” на „шопска”, „македонска”, „тракийска”, „добруджанска” и прочее. Невероятно съвпадение на усилията да бъде заличена българската нация последователно и от болшевизма, и от глобализма …

Няма да участвам в подобно национално унижение. Искам да знам, кой идиот одобри тази „анкета” и за колко сребърника. И кога ще бъде уволнен.

Няма как Боби да не е виновен. Виновен е, защото си е позволил да защити свои приятел, бранел имота си от незаконно настанилите се на него цигани. Апропо, въпросният имот е точно на границата между Красна поляна и Овча купел, където са и печално известните „Виетнамски общежития”. Същите, които настояваме да се прамахнат вече две години, защото циганите живеещи в тях, постоянно нападат и тормозят околните българи. Същите цигани, които преди две години вилняха из „Красна поляна” със същите брадви и крещяха „Смърт на българите”.
Въпросът е точно колко е бил виновен Боби в този „случай”. Битовият случай, с брадварска развръзка. Брадвата в тила му.

* * *

Расистко е да питаш защо 35 хиляди цигани в махалата в Сливен „плащат” между 25 и 45 лева вода на месец. Общо. И защо българите в Сливен трябва да плащат водата на циганите.
Расистко е да питаш защо циганите се заселват където си пожелаят в София и си издигат смрадливи катуни, източници на зарази, болести и престъпност на общинска земя.
Расистко е да питаш кога управляващите държавата ще излязат лице в лице с българската общественост и ще признаят, че държавата е на ръба на гражданската война. Че циганската престъпност е неконтролируема. Че нямат топки (управляващите, не онези с брадвите) да признаят: да, гетата във „Виетнамските общежития”, „Баталова воденица”, „Захарна фабрика”, „Орион” са незаконни и опасни, да, там се нагнетява напрежение и омраза срещу българите, държавата и институциите ни. И да ги сринат тези гета. И да изпратят тези които са ги населили, там, откъдето са дошли.
Че циганите трайно, последователно и безвъзвратно се отписват от българското общество.
Че нямат топки (да напомня – управляващите, държавата) да наредят ясно, гласно и недвусмислено на българските правоохранителни и правораздавателни органи да смажат циганската престъпност. Няма го по медиите храбрия прокурор да изкрещи властно на 50-те убийци с брадви „Вие сте престъпници и като всички престъпници – на колене!”. Или както там беше знаменитата му реплика от известния съвременен български „Тумбстоун”.
Когато цигани секат българи с брадви това не е расизъм или ксенофобия. Това е чисто битов скандал. Циганите имат права. Да секат с брадви. Битово. Циганите са свободни при битови скандали да секат българите. Това е част от техния бит. Това ги извинява. Това е част от уникалната циганска самобитност. Като това да гледат кон на терасата на 5тия етаж на общински блок. Като това да разрушат същия този блок. Като това да разрушават бавно, но последователно държавата. Държавата България.
Попитайте Хелзинкския комитет. Попитайте всички лигави лицемери, които от години изкарват 30-те си сребърника, като хленчат по всички телевизии колко гадни расисти сме ние българите. Ние българите сме виновни, защото не сме толерантни и не създаваме на циганите необходимите условия за да ни секат по-често.
Преди дни Илия Илиев, лидер на циганската партия „Дром”, заяви в ефира на национална телевизия по повод изключително тежкото положение, при което живеят българите на улица „Ришки проход”: „Това е положението. На когото не му харесва да ходи Швейцария”. Преспокойно. Един циганин може да си позволи да гони българите от България. Без нито дума, нито звук, коментар от стотиците „човекозащитни” организации. За тях скандалът е „битов”, а Боби е виновен. Това ще ви кажат те, ако ги извлачите от дупките им и ги попитате за коментар.
Ако един българин каже на циганите: „Това е положението. На когото не му харесва, да си ходи в Индия”, при всички положения ще е гаден расист.
Който от вас си помисли обратното също задължително е расист, ксенофоб и „хейтър”.

* * *

Вчера на протеста пред Събранието стотици тъжни и гневни млади хора си пожелаха един ден тълпата самобитни цигани с бради да срещнат някой „толерантен” властимащ, някой лигав, гнусен, либерален „правозащитник” и да му пръснат главата със сопите и брадвите. Съобразно самобитните си потребности. Страшно, но разбираемо пожелание.
Обратното броене тече. Брадвите стават все повече. Властта е изправена пред много труден, но много важен избор. Много по-важен от оставката на Лъчо Иванов. Много по-важен от Трактора, много по-важен от Р.Овч. и газовите договори. Много по-важен от цялата сапунка, наречена български обществено-политически живот. Проблемът е наследен от години, но трябва да се разреши днес. Защото на карта е подставено самото съществуване на българската държава. Разрешение, основано на равенството на българските граждани пред закона.
Лично аз няма да ходя в Швейцария заради битовите потребности на циганите. Но няма и да чакам брадвите да потропат и на моята врата. Смятам да защитавам основното си човешко право – правото на живот, моят и на моите близки, тук в моята Родина.
Моите искрени и дълбоки съболезнования на Любо и на останалите близки на Боби Райнов. Боби, които беше на годините на малкия ми брат, Боби с когото не се запознах, защото преди мен го срещнаха 50 циганина с брадви и го заклаха. Малко преди да навърши 26 години.

Днешният „инцидент” е показателен за отношението на българските граждани към българската полиция и държавните институции като цяло – отношение на неуважение, подценяване и принизяване. Подобни „инциденти” се случват всекидневно, на десетки места в България. Български граждани нападат, псуват, пускат гузно някоя десетолевка с въпроса „може ли да измислим нещо” през прозореца на патрулката, като ги сгащят да шофират пияни, плюят, късат пагоните на български полицаи, горски стражари, общински служители, здравни инспектори и прочее служебни или „длъжностни” лица. И после същите тези хора се оплакват, че държавата е „слаба”.

И тук не говорим за възпитание, по точно за липсата му, не говорим за образование, не говорим за немотивирана агресия. Това е въпрос и по-скоро предмет на медицината. Говорим за „андрешковското” рушително отношение на част от българската нация спрямо собствената ни държава.

Правоохранителните органи са лицето на държавността, отношението към тях е отношение към българската държава. Ние от ВМРО настояваме отново наказанията за посегателство срещу длъжностни лица при изпълнение на служебните им задължения да бъдат драстично увеличени. За да са знакови, възпиращи и наистина наказващи.

Гръцките земеделци за втори път блокират българските граници. Основната тежест и загуби отново падат върху България. Блокадата донесе огромни загуби за българските фирми във времена на икономическа криза и причинява сериозно неудобство на българските граждани. Незаслужени и незаконни…
Гръцките земеделски производители неслучайно избират България. Стара гръцка политика е нанасянето на всякаква вреда на България. Тези „спонтанни” блокади не стават без съдействието и съучастието на гръцката държава и полиция. Целево. Срещу България.

Времето също не е случайно избрано – през зимния период, известните с мързела и традиционното си безделничене гръцки селяци, са приключили със селскостопанските си деятелности по „усвояване” на евросредства и дремят по таверните, праскайки суфлаки, сиртаки и узаки. И сега за разнообразие си оставят тракторите по пътищата и пак се вмъкват в таверните…
Да виждате някаква блокада по морските гръцки граници? Да виждате „блокиран” ферибот към Италия? Няма и да видите…
Гръцките безделници си позволиха да спрат движението по железопътната линия към нашата страна с наглото желание да оттеглим исковете си за компенсации. Така на практика е нарушено правото на свободно придвижване на чуждите граждани, най-вече български, засягат се законни икономически и политически интереси на чужди държави.
Основни принципи на общностното право на ЕС като свобода на придвижване на хора, стоки и капитали са на практика отказани на българите, граждани на ЕС, заради бездействието и безхаберието на гръцкото правителство, член на ЕС. Загубите ни – преки и косвени, са трудно, много трудно изчислими. Преките – на превозвачи, туроператори и прочее – вероятно могат да се сметнат приблизително. Приблизително… Дотук няколко десетки милиона загуби за българската икономика. В евро. На ден.
Косвените – почти невъзможно. Това са неизпълнени договори на наши фирми, основно към чужди контрагенти, забавени доставки, прекратени поръчки и прочие, и прочие, и прочие. Дори доматите, внасяни през Турция, поскъпнаха с 20%… Това са нови десетки милиони. Пак евро и пак за ден…Загуби.
Гърците очевидно правят, каквото си искат. Целенасочено ни нанасят щети. Просто ей така. Демонстративно. Въпреки, че са член на ЕС. Очевидно блокадата им е икономически и политически удар, насочен само срещу нас. И цели да ни нанесе загуби и унижение…
Затова ние от ВМРО призоваваме сънародниците ни този път да проявим национална солидарност.
Затова ние от ВМРО не купуваме гръцки стоки. И призоваваме българите да не го правят. Ако някой толкова не може без маслини и зехтин, има и испански, и португалски, и италиански. При това по-качествени…
Затова ние от ВМРО призоваваме българите да не почиват в Гърция. Да не си харчат парите там. Ако толкова му се ходи на някой на почивка извън Родината, да иде в братска Македония. И там да си харчи парите. Хем по-евтино, хем по-полезно, хем по-солидарно.
Затова ние от ВМРО също ще блокираме границите към Гърция. За гърци. За гръцки камиони, автобуси, всичко. Да не могат да пътуват през България. Не сега, а по Великден. Когато са направили сметка да поизкарат някое и друго евро от туристи. Когато плъзват от Сандански до Благоевград да си пазаруват евтинко.
Ще ги блокираме демонстративно, целенасочено и политически.
Каквото повикало, такова се обадило…

Въпреки, че в Ньой сърбите получават много повече от това, на което са се надявали именно те стават първата държава нарушила клаузите на договора. Според него на 30 октомври 1920 г. се назначава гранична комисия начело с френския полковник Ордиони. Тя трябва на място да определи граничната бразда разделяща за пореден път българското землище.
Сърбите въобще не дочакват решенията на комисията и се втурват на 6, 7 и 8 ноември 1919 в Босилеградска и Царибродска околиии за да окупират всичко, до което могат да се доберат. Комисията и нейния председател подкрепят това и дори с нейна намеса се стига до там, че 25 от откъснатите села са разделени на две. Разделени са не само селата, а и къщите, землищата, а дори и църкви. Отделени са деца от родители, братя от сестри, мъже от жени.
В Царибродско са разделени селата: Градина (където днес е направен граничния пункт Градина – Калотина), Долна Невля, Сливница, Бачево, Долно нов, Круша.
В Трънско са разделени селата: Банкя, Петачница, Врабча и Стреземировци. Последното село е било и най – голямото от разделените села. В ръцете на сърбите попадат и църквата, и училището на селото, което след това е закрито и разрушено. От българска страна остават много къщи, които днес не без участието на БКП са обезлюдени и разрушени. През това село са направени и най – много опити за преминаване от окупирани в свободни територии, и обратното. И до ден днешен могат да се видят костите на редица български мъченици. В близост до селото се намира местността „Славче”, където и до днес всяко лято се организират събори, на които се събират семейства останали от едната и другата страна на бодливата мрежа. Това село е опожарявана не веднъж от сърбите, защото именно тук е роден Емануил Попйорданов, водачът на българите в Покрайнините за свобода и обединение. Именно той е и един от основателите на В.З.Р.О.
Впечатление прави и с. Врабча, което според Ньойския договор остава изцяло в териториалните предели на България. В това село е роден и един от днешните водачи на българщината в тези откъснати територии Методи Петров. На две е разделена най – голямата му махала Горна Провалия (едната част остава на единия склон на планината Голеш, а другата на другия). Голяма част от населението на това село дава живота си за обединението на България като участва в състава на Трънския отряд по време на сръбско-българската война от 1885 г.
В Босилеградско разделените села са най – много. Те са: Груинци, Бранковци, Божица, Ресен, Жеравино, Бобешино, Рибарци, Шишковци или Царево (което сърбите обезлюдяват и днес дори то не съществува). Селото Рибарци е разделено на две като днес там се намира граничния пункт Рибарци – Олтоманци. Населението на самото село се изтегля в склоновете на околните планини и се разпръсва като се заселва в няколко малки махали. Днес селото е слабо населено. Селото Жеравино се намира на самото тримеждие (мястото където днес се засичат границите на България, Р Македония и Р Сърбия). Повечето жители на селото го напускат още след окупирането му като много от тях намират убежище при свои роднини в Скопие и Куманово.
Друго разделено село е Божица. И в този случай повечето махали в селото са откъснати и останалите формират село Драгойчинци.
Едно от големите села разделени на две е Ресен. Преди да бъде разсечено неговото население наброява 600 души населяващи 10 махали. След разделението 3 махали (Бубренци, Лас, Погаровци) остават в териториалните предели на България. Днес жителите му са не повече от 80, като те живеят в окупираната част на селото. От другата страна по решение на БКП са изселени всички, а много от къщите разрушени. Това става след като през 1951 г., когато при поредния опит на българин да избяга от нечовешкия сръбски режим приключва с жестоко убийство. Повечето жители на селото бягат в Северна България (Търговищко основно), а други в Охрид и Скопие. През селото минава Сушичка река (самото име показва, че не става дума за истинска река), която още по време на османско робство е била основен път свързващ Западните земи с Цариград. В селото няма разделени къщи, но пък най – големия бунар е разделен на две. В това село е роден Иван Николов, настоящият председател на КИЦ „Босилеград”.
В днешно време разделените села са почти обезлюдени, а останалото макар и малко население живее основно в окупираните територии. Въпреки това къщите строени основно през Възраждането гордо стоят и показват, че тук е кипял бурен обществен живот, и че някога отново в полуразрушените черкви и училища ще звучи българска песен.
Борбата на българите от покрайнините срещу сръбския окупатор започва веднага след налагането на Ньойския диктат и продължава до освобождението през април 1941 г. Изпратени са хиляди протестни писма, апели с молби да не се откъсват братя от сестри, дъщери от майки, българи от българи. Проведени са стотици протестни събрани я и демонстрации, както в самите Покрайнини, така и във всеки един град, където се заселват бежанците бягащи от ножът на „братът славянин”. Създадени са много организации и сдружения в свободните предели на родината. Сред тях се откроява Временния върховен комитет на бежанците от Западните покрайнини.
Борбата не е само с думи, а и с оръжие. На 15 – 16 юни 1924 г. в София се провежда първа конференция на Временния върховен комитет на бежанците от Западните покрайнини. На тази среща водачът на българите от Покрайнините Емануил Попдимитров поставя въпросът и за създаване на революционна организация, която да защитава поробените българи. Организацията получава името на един от върховете над Босилеград – Въртоп. Именно в подножието на върха по време на Първата световна война българските войски разбиват сръбските войскови части, с което върхът става символ на българската победа в Западните покрайнини. Започват да излизат и вестниците „Западно ехо” и „Въртоп”. До 1929 г. Въртоп успява да изгради организационна мрежа не само в Покрайнините, а и в цялото Поморавие. На 6 юни е извършен първият атентат срещу окупатора между гарите Вранска баня и Прибой. Край мястото на атентата е намерена черга от Босилеградско. Това служи за оправдание на сръбските жандарми да арестуват всички дюлгери от Босилеградско (Враня, Сурдулица, Владичин хан).
През декември 1929 г. и на 1 януари 1930 г. са извършени нови подривни действия на организацията с прекъсване на движението по жп линията Пирот – Ниш. Действията на “ВЪРТОП” довеждат до свикване на Пиротската конференция на 6 февруари 1930 г. Официалните представители на правителствата в Белград и София се разбират да бъде създадена комисия за проверка на всеки инцидент по българо-югославската граница.
През март 1930 г. член на Въртоп хвърля бомба в ресторанта на хотел „Национал” в Пирот. Властите се опитват да асимилират и денационализират българското население, като упражняват и физически терор спрямо него. Затова “ВЪРТОП” отвръща на терора с терор и на удара с удар.
На 17 март 1931 г. на различни места Белград членове на Въртоп взривяват няколко бомби. С едната от тях е ранен сръбския майор Рекалович.
Междувременно сръбската полиция успява да арестува на своя територия някои видни активисти на организацията. Други загиват в престрелки край границата. Така загиват Нацко Илиев и Захари Янакиев. Вторият е осъден на смърт чрез обесване в Белградския затвор “Главняча”. В схватка със сръбската полиция край Цариброд са убити Асен Николов и Васил Цветков. На смърт са осъдени Любомир Янакиев, Гаврил Иванов и Димитър Гранджов.
След 19-майския преврат от 1934 г. правителството на Кимон Георгиев забранява организацията. Нейната дейност заглъхва. Един от водачите на “ВЪРТОП”, царибродският преподавател по математика Иван Гьошев, след 9 септември 1944 г. е убит в София. Останалите членове на организацията са обявени за “врагове на народа”, а някои от тях според спомените на бившия председател на ВМРО Стоян Бояджиев са разстреляни в мина “Перник”, след като режимът на Йосип Броз Тито отказал да ги съди в Югославия.
През пролетта на 1941 г. всички българи в Покрайнините изваждат скритите по мази и тавани български трибагреници за да посрещне българската армия, която идва да освободи своите поробени братя и сестри. Още преди това да стане факт много млади българи от Покрайнините успяват да си пробият път през телените мрежи и да стигнат до София за да се запишат като доброволци в армията. В периода 1941 -1944 г. правителството полага големи усилия да възстанови нормалния живот в Покрайнините. Възстановени са старите училища и църкви затворени от сръбския окупационен режим. Впечатление прави построената в с. Извор (тогава най – голямото село в Босилеградска област) гимназия, която е била най – голямата за това време не само в Покрайнините но и в цяла Западна България (без тези в София). Изградена е пътна мрежа достигаща дори и до най – отдалечените села. Голяма част от бежанците прогонени след 1919 г. се връщат по родните места.
След 1944 г. настъпват още по – тежки времена за българите в Покрайнините. За втори път голяма част от тях търсят убежище в свободните предели на майка България. Тези, които остават продължават борбата за българщината. Няма семейство, в което поне един член да не е минал през лагерите в Голи оток и Идризово. Много българи никога не се завръщат от там.
За съжаление терорът над българите (официално признати за малцинство) продължава и днес. По официално преброяване на сръбските власти направено през 2001 г. – населението в Царибродско е 92% българско, а в Босилеградско 98%. През 21 век в цивилизована Европа продължават българи да лежат по сръбските затвори (Милчо Манолчов преподавател в Техническото училище в Сурдулица). Продължава гонението на български свещеници (отец Йоан съден, защото извършва литургии на български език). Икономическата политиката на Р Сърбия е „успешна”, защото именно общините Сурдулица, Цариброд и другите български общини са най – бедните. Безработни са почти всички. Цялото българско население живее в крайна бедност, забравени от българската държава, която спря да издържа дори институцията на българите в Покрайнините (Културно информационните центрове). КИЦ „Цариброд” затвори врати, а този в Босилеград е пред закриване. Българската държава спря да доставя учебници за българските паралелки в Покрайнините. С тази не лека задача през последните няколко години се занимава само и единствено ВМРО. Всеки един българин се опитва да „придобие” българско гражданство, но само малцина успяват да се преборят за този документ. Причините се коренят изцяло в българската държавна администрация, която нарушава Законът за придобиване на българско гражданство, в който ясно е посочен срокът за издаване на българско гражданство. Срокът след последната поправка на Закона направена през 2006 г. от НС (законопроект на Красимир Каракачанов) бе намален от 5 на 3 години. В този срок министерство на Правосъдието трябва да се произнесе дали съответният българин получава или ако не, защо не получава гражданство. Уви този срок не се спазва, в чекмеджетата на министерството залежават молби на българи подадени от 2001 г. (дори от преди това). Това не са единични случаи. Има дори и потресаващи. Един от тях е с една българка живееща в Босилеград, но родена през 1960 г. в град София. През 2006 г. тя отива в Агенцията за българите в чужбина, където вместо да и помогнат да получи автоматично гражданство (както е според българските конституциите от 1947 и 1991 г., където се споменава, че всеки един човек роден на територията на Р България е български гражданин, а също така и според закона за българските граждани от 1952 г. – важащ за периода, когато тя е била родена) те и искат да докаже, че е от българска народност.
Дискриминацията срещу българите през последните месеци достигна до нов решителен етап. През лятото на тази година сръбските власти приеха закон, с който се опитват да закрият едно от най – силните патриотични обединения на българите в Покрайнините – ДСБ – демократичен съюз на българите. Но и този път няма да успеят да сломят българския дух.
И до ден днешен българското население в откъснатите територии е подложено на невиждана дискриминация, въпреки че в Сърбия има официално признато българско малцинство. В настоящите месеци назрява поредния конфликт предизвикан от сръбската държава, която се опитва веднъж за винаги да унищожи българщината, но и този път няма да успее.

Това е един текст от Стоян Бояджиев, почетен председател на ВМРО, легенда в историята на Организацията и българското дело в Македония, вече покойник. Текстът е посветен на годишнината от Ньойския диктат. Четете…

Вече трета година в северозападната ни съседка се водят кървави битки. Това поставя в сериозна опасност мира на Балканите и в Европа- Причините за тези битки водят началото си от договорите, с които завърши Първата световна война. Между тях е и Ньойският мирен договор от 1919 г. С него бяха предадени Западните покрайнини на България на СХС Кралство. При налагането постановленията на тези договори Великите сили-победителки пренебрегнаха основните етични, морални и политически принципи, прокламирани в М-те точки на американския президент Уилсън. Като последица се стигна и до Втората световна война.
При отнемането на Западните български покрайнини бе прокарана една невероятна и антихуманна граница, която направо разсече на две българските гранични села. „И вие, ако искате де знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тук. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как една международна граница прави от двора не един и същ човек две държавни територии. От една страна на невидимата граница да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка.” (Стоян Чилингиров).
Премахването на създадената от Ньойския договор неправда по отношение на Западните покрайнини е абсолютно необходимо. В интерес на мира на Балканите е това да стане действителност в близко бъдеще. Ето защо, налага се българската общественост да бъде запозната по-отблизо с политическата и правна проблематика на въпроса и де се потърсят разумно пътища за разрешаването му.
Това е замисъла за написването на тази студия. Надявам се да стане обект за размисъл и да даде подтик за политическо действие на отговорните фактори и държавни ръководители.
***
По силата на законите на историческата правда държавата, наречена Югославия, се разпадна и изчезна като териториално-политическа единица от картата на Европа. На нейно място възникнаха нови държавни формирования. Всичко това бе съпроводено с невиждани в Европа след Втората световна война кървави насилия и жестокости. Излезе на преден пран понятието „етническо прочистване“, което на практика означаваше преместване и насилствено прогонване от родните им места на стотици хиляди мъже, жени и деца. Извършени бяха нарушения на човешки и правни закони. Военнопрестъпници и нарушители на международните норми биват издигани като национални герои. Балканският полуостров стана арена на кървави междунационални сблъсъци и наново придоби печалната слава на „барутен погреб“.
В тази обстановка България, като непосредствено заинтересован съсед, е длъжна да помисли за съдбата на своите сънародници – поданици на бивша Югославия.
В настоящото изложение ще се спрем върху проблемите на българите, населяващи т. нар. Западни покрайнини и ще посочим начините за тяхното разрешаване.
Съдбата на нашите сънародници, живеещи в Западните покрайнини бе решена с т. нар. Ньойски мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. от България след края на Първата световна война. Съгласно този договор най-вече се санкционира подялбата на Македония, извършена на Букурещката конференция от 1913 г. Ньойският договор, заедно с Пакта на Обществото но народите, който го предшествува, съдържа 296 члена. Член 27 определя границите на България, а членовете 28 до 35, посочват как да се прокарат самите граници.
Добруджа бе наново отстъпена на Румъния. Съгласно чл. 48 България бе принудена да се откаже „в полза на съюзените и сдружени сили от всички свои права и собственост върху територията на Тракия.“ По този начин тя бе оставена в междусъюзническо владение. Съгласно Северския договор от 10 август 1920 г. в който България не е страна, съюзниците прехвърляха на Гърция всичките си права по чл. 48 от Ньойския договор. По този начин България загуби излаза си на Бяло море. България бе окастрена и в нейната западна част. Съгласно чл. 27 бе санкционирана и една допълнителна корекция в полза не Сърбия, като град Струмица, сега в Република Македония, заедно с плодородната му околия, бе дадена на Сърбия. Узаконено бе разкъсването на Македония, като 27 000 кв. км. от територията й бяха дадени на Сърбия, 34 000 кв. км. на Гърция и само Пирин и неговата околност от 6500 кв. км. остана в България. От България бе откъсната и предадена на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство крайгранична ивица земя, известна като Западни покрайнини с компактно българско население от Царибродско, Босилеградско,Трънско и Кулско – общо 1500 кв, км. със 107 населени места, 123 училища и 45 църкви, с население близо 100 000 души. Без да се изчака решението на комисията за определяне на граница Сърбия на 6 ноември 1920 г. окупира тази територия. По този начин започва денационализацията и асимилацията на българското население. По данни от преброяването през 1961 г. в Западните покрайнини е имало 63 000 българи, през 1971 г. – 38 000, а през 1991 са само 25 000. В Цариброд, където до началото на шестдесетте години, населението изцяло бе българско, днес за българи се определят само 52 %, за „югославяни“ – 22 %, за сърби – 22 % и 4 % – други. Или близо 48 % от населението е денационализирано и сърбизирано. В периода 1920-1941 г. се провежда открита насилствена асимилация и сърбизиране.
На 20 декември 1920 г. е приет закон за Защита на Държавата (ОбЗНАНА), който не признава национални малцинства и задължава българите да приемат сръбски имена и презимена, е децата да учат в сръбски училища. Физически и психически терор и безкомпромисно отношение към българската интелигенция и свещеничество. Убити са над 1200 души в този период.
След Втората световна война конституцията на СФРЮ наред с другите народности призна и наличието на българска народност. След 1948 г. поради влошаване държавните отношения с България се засилва наново асимилационния натиск. Психически и физически тормоз, осакатяване и убийства, осъдени или без съд пълнят затворите и концлагерите. Българите от Западните покрайнини процентно са на второ място сред концлагеристите по национална
принадлежност.
Причините, факторите и формите за интензивно обезбългаряване на Западните покрайнини са, както следва:
1. Денационализаторска и асимилаторска държавна политика на Югославия. Същата не зачита клаузите на Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, Европейската конвенция и Хелзинските споразумения, както и собствената си конституция.
2. Създадената изкуствена граница прекъсва естествените връзки със София, Перник, Кюстендил и лишава от поминък и прехрана граничното население. Също така се прекъсват роднинските, културни и икономически контакти с България.
3. Българската православна църква е подчинена не Сръбската патриаршия, докато православните църкви на другите малцинства в Югославия принадлежат към отечествените им църкви. В Банат например действуват 35 румънски църкви.
4. Не се допускат български вестници и периодичен печат. Тоталното въздействие на сръбската културна пропаганда деформира българската нация.
5. Минимален обем на инвестициите, ликвидиране на поминъка, изкуствено поддържане на ниски лични доходи – това е само част от икономическия инструментариум за разселване на българското население от Западните покрайнини. Личните доходи например в началото на 1944 г. в Босилеградско се равняват едва на 59 % от средните за Република Сърбия. Почти всички предприятия са губещи. Средствата, отпуснати за общините от републиканския фонд за развитие на изостаналите области през 1991 г., бяха отклонени към населената със сърби община Враня. Подобно е положението и в районите на Сурдулица, Бабушница и
Цариброд, чието население е принудено да изтича към по-богатите райони на Сърбия, където го очаква пълна асимилация.
6. Културните и политически права на населението се редуцират с косвени средства. Българското издателство „Братство“ в Ниш е изцяло под сърбо-комунистически контрол. Отпечатването на български учебници е преустановено. Създадени са всички условия за ликвидиране обучението на български език. Изучаването му само два часа седмично факултативно е практически лишаване на местното население от възможност децата да изучават майчиния си език. Демократичният съюз на българите в Югославия бе единственият от обществено-политическите формации на малцинствата в Сърбия, който не бе регистриран за изборите през миналата година, а пропагандният и полицейски натиск срещу него е постоянен.
7. Откъсват се селища от общини с чисто българско население и се присъединяват към общини, населени със сърби. По този начин в административните единици българите изкуствено се превръщат в малцинство – позиция, удобна за денационализиране.
8. Променя се изговора и правописа на българските имена, на селищата, както и женските презимена, например вместо Иванка Иванова се приема Иванов Иванка.
9. С научни фалшификати се лансира и доказва тезата за наличие на „сърбо-шопски” етнос. Създадена бе изкуствено измислената националност „югославянин”.
10. Насажда се страх в населението открито да се изявява и отстоява българския национален дух.
11. С всевъзможни административни разпоредби местните власти всячески пречат бежанците да се завръщат в домовете си, да стопанисват собствените си и наследствени имоти, да поддържат връзки с роднините си.
12. Фатална роля играят съвременните еничари. Това са местни хора, по произход българи, приобщени към управляващата сръбска комунистическа партия. С участието си в органите на властта и по силата на лични користни интереси те стават проводници на добре камуфлираната асимилаторска политика. Така те създават привидност за самоуправление не местното население и спазване на малцинствените права. Напоследък има много случаи такива еничари – родоотстъпници, да уволняват от работа по разни измислени поводи изявени членове на ДСБЮ.
От всичко казано дотук е видно, че дискриминационно-асимилаторския режим, установен в Западните покрайнини от сръбската администрация, нарушава изцяло всички международни конвенции. Той е създал грубо погазване на човешките права на местните българи. Прилага се съзнателно политика на денационализиране и посърбяване.
Единственият път да се излезе от това нетърпимо положение е Западните покрайнини да бъдат върнати на майката отечество- Благоразумието и добре разбраните интереси на самата Сърбия налагат управниците в Белград да го осъзнаят.
България има всички юридически основания да иска връщането на тази област. Те са безспорни и необорими. Две от тези фундаментални основания ще бъдат изложени тук понастоящем.
ЮРИДИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ОТНОСНО ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ НА НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР ОТ 1919 Г.
Съгласно сега действуващото международно право, клаузите на Ньойския договор от 1919 г. относно Западните покрайнини са недействителни. Тази недействителност може да бъде предявена било по политически път, било пред съответните международни съдебни институции. Ще изтъкнем две от основните причини за обявяване недействителността на Ньойския договор от 1919 г. относно Западните покрайнини.

А. Липса на субект на договора
Съгласно самия договор Западните покрайнини са предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци.
През 1929 г. крал Александър установява военна диктатура, обявява тричленната държава за несъществуваща и създава новия юридически субект Югославия. Тази Югославия, по волята на народите, които я населяват, изчезна от политическата карта на Европа. Изчезна една напълно етнически хетерогенна държава с комплексна национална и етническа композиция и с население от 22 427 385 жители,от които 8 140 507 сърби, с приблизително 30 етнически групи. Шовинизмът на сърбите е основната причина за
разпадането на държавата Югославия .
От общата теория на правото е известно, че договорите прекратяват своето действие с изчезването на субекта (субектите), които са ги сключвали. Когато договорът е двустранен той престава да съществува по правило, щом престава да съществува един от субектите, които са го сключили.
Югославия изчезна напълно, както и Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Комбинацията от Сърбия и Черна гора, наречена „Остатъчна Югославия”, не е призната от никой като наследник но изчезналата Югославия. Тази държава изчезна като субект на международната общност и междудържавната й личност е заличена. А когато една държава изчезне, съгласно международното право престават да действуват и всички договори, които тя е сключила.
Б. Коренно изменение на обстоятелствата
(Rebus sic stantibus)
Още през 16 век един от основателите на съвременното международно право Джентилис формулира тезата ”Omnis convento intellegitur rebus sic stanubus”. Тази формула приема, че при сключването на безсрочни договори се разбира, че те са задължителни само дотогава, докато обстоятелствата, при които са били сключени, са останали неизменни. Това е твърдо установената клауза “rebus sic stantibus”. По силата на тази клауза Сърбия през 1913 г. отказа да изпълнява постановленията на доброволно подписания от нея договор от 13 март 1912 г. с България относно съдбата на Македония. Сърбия поиска да се смятат за отменени онези клаузи от договора, които определяха респективните права на двете страни в Македония, за да може да завземе онази част от тази област, която по договор бе определена за България. Още преди 82 години Сърбия прие, че клаузата „rebus sic stantibus“ е действуваща норма в международното право и я приложи в спора си с България. В по-ново време Франция през 1966 г. изказва тази формула и излезе от военно-договорната система на НАТО.
Тъй като имаше известни различни мнения в кои конкретни случаи следва до се прилага тази клауза при сегашното състояние на международната общност, във Виена бе свикана през 1966 г. международна конференция, на която бе изработена и приета „Виенска конвенция за правата в международните договори“. Приета в две последователни сесии (1968, 1969 г.) в 85 параграф се разглеждат проблемите, възникващи при прилагане международните договори.
Съгласно чл. 62 е приета като действаща норма на съвременното международно право клаузата „rebus sic stantibus” . За нас, българите, в конкретния случай за Западните покрайнини, е важно становището на делегацията на САЩ как следва да се тълкува чл. 31 точки 1, 2 и 3 и чл. 32 от Конвенцията. Според нея за прилагане на клаузата „rebus sic stantibus” трябва да се имат предвид:
„… f) подготвителните материали на договора;
g) обстоятелствата при сключването му.”
СЪРБИЯ Е ВЗЕЛА ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ ПО СТРАТЕГИЧЕСКИ ПРИЧИНИ
С оглед на изложеното разбиране на САЩ, налага се да се спрем по-подробно на подготвителните материали и обстоятелствата при сключването на Ньойския договор. За тази цел ще ползваме официалните протоколи на комисията, която е изработвала договора. В тях е отбелязано, както следва:
1. Протокол № 2 от заседанието на 7 март 1919 г. относно границите на България:
„…г-н Ларош (Франция) заяви: Сърбия формулира спрямо България само стратегически съображения, но не и етнически.
На същото мнение са и господата сър Айр Кроу (Англия) и генерал ле Ронд (Франция)”;
2. Протокол № 16 от заседанието на 13 март 1919 г.:
„…Д-р Дей (САЩ): Даването на предимство на Сърбия ще постави българската столица напълно под опасност и ще предизвика възбудата на българския народ, както и много мъчнотии между двете страни.“;
З. Протокол № 16 от 18 март 1919 г.:
„Полковник Кастолди (Италия) намира, че се очертава диспропорция между силите на упоменатата Сърбия и отслабена България…
…точка d) Комисията намира, че глобалното приемане на сръбските искания спрямо България ще постави последната в тежко политическо и икономическо подвластно;
е) Тя констатира, че териториите, искани от Сърбия, са населявани от население в болшинството си българи“.
От цитираните протоколи се вижда, че Западните покрайнини бяха подарени на Сърбия по чисто стратегически причини. Това е абсолютно безспорно.
Сега развитието на военната техника дава възможност за минути да долетят ракети от Ниш или Пирот до София и обратно. Стратегическите причини за отстъпването на Западните покрайнини на Сърбия вече не съществуват. Или, както е казано по-горе в американското становище: „обстоятелствата при сключване на договора“ трябва да се вземат предвид и да се признае, че са налице всички юридически предпоставки за прилагането на клаузата „rebus sic stantibus “ и Ньойският договор в частта си относно териториалното отстъпване на Западните покрайнини да бъде отменен (обезсилен), поради коренно изменение на обстоятелствата.
Не се съмняваме, че решението, на който и да е международен или арбитражен съд ще бъде в тази насока. Съществуват и други юридически аргументи в полза на обезсилване на договора, които не е необходимо да изтъкване в тази студия.
ПОЛИТИЧЕСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ
От изложеното дотук е видно, че България име всички юридически основания да иска връщането на Западните покрайнини. Искане за това следва да бъде направено било на бъдеща международна конференция, която ще уреди всички проблеми, възникнали вследствие разпадането на ФРЮ, било при неминуемите дипломатически преговори с България и остатна Югославия с оглед на нейното бъдещо признаване от Република България. Българското признаване трябва да бъде обусловено от съгласието на Сърбия, както и на останалите страни, имащи права по Ньойския договор. Това са Хърватска и Словения, че признати от България като самостоятелни държави. Още отсега ще следва да се започнат дипломатически преговори с последните две държави да дадат формалното си съгласие за анулиране на договора. Това е много важно да бъде направено в случай, че Сърбия не даде такова съгласие, защото ще улесни извънредно много работата на нашите юристи пред международните инстанции. Защото Хърватска и Словения от юридическо гледище имат точно толкова права върху Западните покрайнини, колкото и Сърбия.
За реалното връщане на покрайнините българската дипломация трябва да се активизира без отлагане. Абсолютно необходими са предварителни сондажи и постигане съгласие преди самата конференция.
Българската дипломация е изправена пред една отговорна задача. За нейното решаване са необходими усилия в две направления:
1. Де се убеди сръбското правителство, че е крайно време Сърбия да даде доказателства, че действително желае да започне една нова ера в отношенията й с България. Думите за славянско братство и православно единение, които усилено чуваме напоследък от нейни представители, ще следва да получат реално покритие. А това може да стане само с връщането на покрайнините. Българският народ има много горчиви спомени от миналото. Той помни например подаряването на чисто българските територии в Нишко и Поморавието на Сърбия от царската руска дипломация (1878 г.). Тези земи бяха загубени за нас в името на равновесието на Балканите вследствие създаването на Санстефанска България. Тази България бе разпокъсана само след няколко месеца, но чисто българските територии от Мизия останаха в Сърбия.
България помни срамното нападение от войските на крал Милан през 1885 г. и вместо помощ срещу Турция неочаквано ударът дойде от „християнска и православна Сърбия“. България помни също така и незавидната роля на Сърбия в Балканските войни и наложения от нея ужасен денационализаторски режим в „Южна Сърбия“, както и коварната роля в създаването на т. нар. „македонска нация“ в по-ново време. Тези неща стоят в народната памет. Ето защо Сърбия трябва да направи една смела крачка, за да спечели българския народ за едно ново бъдеще. Това е абсолютно необходимо. Защото в българската душа стоят дълбоко пророческите думи на великия български син Христо Ботев: „Още от началото на своето съществуване и досега Сърбия е била неискрена към българския народ. Тя всякога се е стараела да възпрепятствува на нашето освобождение и е гледала де се възползва от нашето доверие, от нашите сили, от нашата кръв.“ (в. „Знаме“, април 1875 г.)
Сърбия сега осъществява своите териториални блянове. Територията, която следва да ни върне, е нищожна в сравнение с това, което тя придоби. За нос обаче връщането на тези 1500 кв. км. ще бъде доказателство за едно действително ново отношение и мост за преминаване към едно ново бъдеще между двата народа. България ще увеличи територията си с 1/60 (една шейсета част) и съвсем смешно би било, че това увеличение ще наруши териториалното равновесие на Балканите и между двете държави. От този жест обаче ще спечели както самата Сърбия, заобиколена отвсякъде от иноверни н неславянски страни (с изключение на Македония), така и всички страни, които вярват и се борят за едно по-добро бъдеще за народите на Балканския полуостров. България решително е една от тези страни.
2. Необходимо е още сега българската дипломация и правителство да убедят ръководството на Русия, традиционната покровителка на Сърбия, да съдействува за връщането на Покрайнините. Русия трябва да даде приятелски „дипломатически съвет“ на сръбското правителство за отстъпчивост и благоразумие. Нашата дипломация има много исторически аргументи, за да поиска съдействие на руските си колеги. Излишно е да споменаваме тук, че откъсването от България на Ниш, Пирот, Враня дължим на царската руска дипломация през 1878 г. Също така отказа на руския император да поеме ролята на арбитър по спора за Македония в 1912/1913 г. има фатални последици за България. Да не споменаваме за 30 000 български воини, паднали през 1944-1945 г. България не е изстреляла нито един куршум срещу съветски човек и имаше всичките основания да не бъде в списъка на победените. Очакванията на българския народ, че ако не нещо друго, то г-н Молотов ще повдигне поне въпроса за излаза на Бяло море, предвиден от Ньойския договор, и по този начин ще даде израз на благодарност за участието не въоръжените сили в състава на съветската армия, останаха напразни.
Ето защо, сега руската дипломация има великолепният исторически шанс с даването на подходящия „дипломатически съвет“ на Сърбия, да постигне дипломатически успехи, които, по наша преценка, ще надхвърлят и най-оптимистичните й представи. Стабилизирането на Балканите – основа на сегашната руска политика – ще стане една реалност. От това само ще спечели каузата на мира.
Връщането на Западните покрайнини ще отвори заприщените двери в отношенията ни със славянския и православен сръбски народ, ще позволи двата народа спокойно да навлязат в настъпващия нов 21 век. Дано сръбските управници не пропуснат тази последна възможност за истинско разбирателство с България.

ВМРО гледа с надежда на идеята за евентуално социологическо проучване за съдбата на новините на турски език. Сигурни сме обаче, че то е с предизвестен резултат. ВМРО смята, че тези новини трябва незабавно да бъдат премахнати от програмата на БНТ.

Ако все пак се приеме идеята за проучване, ние очакваме то час по-скоро да бъде осъществено и да не остане част от наложения напоследък от властта стил на обилно и разнопосочно говорене. Нужна е проява на решителност от страна на министър-председателя.

В последните години ВМРО полага постоянни усилия за премахването на новините на турски език по националната телевизия. Отдавна отстояваме тезата, че подобни предавания противоречат на конституцията. Припомняме, че още през 2000 г. ние проведохме начинанието „Българският език – официален за всички” и събрахме десетки хиляди подписи. Затова и сега сме убедени, че отлагането на решаването на въпроса с новините на турски е ненужно и вредно. Очакваме твърди управленски действия, а не хаотично приказване.

На 8-ми ноември, Архангеловден, българите в Западните покрайнини отбелязват тъжната годишнина от сръбската незаконна окупация на тези земи, проведена от 6-ти до 8-ми ноември 1920 година. Тогава сръбската армия, нарушавайки клаузите на позорния иначе Ньойски диктат, без да изчака решенията на Международната комисия, която трябва да определи граничната линия между Царство България и Сърбо-хърватско-словенското кралство, нахлува в тези изконни българските територии.

В резултат на тази окупация от 6-ти до 8-ми октомври 1920 година, от нашата Родина са откъснати 122 села (25 от които са разсечени на две) в Кулско, Трънско, Царибродско и Босилеградско. Телената мрежа е прокарана през дворове, къщи и гробове…през семейства и човешки съдби…

Извън териториалните предели на нашето Отечество остават над 54 750 българи. Те наричат новата ньойска граница ”Черната граница”. Десетки хиляди от тях търсят спасение от сръбските издевателства в свободните предели на Отечеството… Десетки други избират въоръжената съпротива срещу окупатора и се вливат в редовете на ВМРО и ВЗРО „Въртоп”…Разбира се повечето загиват, но поне падат прави. С оръжие в ръка. Българките в окупираните територии слагат черни забрадки. В знак на национален траур.

Днес в България никой не се интересува от това как живеят българите, останали без вина зад Черната граница. Разбира се с малки изключения, но като цяло сънародниците ни са крайно незаинтересовани от тази тема. Този въпрос не е в дневния ред на българското общество. 90 години след Ньойския диктат и издигането на Черната граница, само шепа идеалисти и български родолюбци със зъби и нокти подържат пламъчето на българщината. В Босилеград, Сурдулица, Цариброд, Пирот, Ниш…И от двете страни на телената Черна граница.

Не че има някакъв национален въпрос в така наречения дневен ред на обществото ни изобщо. Сънародниците ни в свободна България се вълнуват от други неща, най-общо и най-меко казано. Видимо българите в Западните покрайнини ще трябва да почакат. Да почакат днешното българско общество да се сети, че има българи, които все още живеят зад телена мрежа. В чужда държава, която системно и последователно ги унижава заради българския им произход и самосъзнание и се опитва да ги претопи и прогони. Да се сети, че понятията „национален интерес” и „национално достойнство” трябва да се изпълват със съдържание. Като например – че България има право на глас при евентуалните бъдещи разширявания на НАТО и ЕС. И че Сърбия трябва да разбере това. Трябваше вече да го е разбрала. Ясно и недвусмислено.

Докато това се случи, черните забрадки, символ на траура от сръбската окупация на Западните български покрайнини ще продължават да покриват националното ни знаме. И националната ни съвест.